©

"Здравейте, казвам се Кристомир Спасов, на два месеца и половина съм и живея в Разград. Може би ще си кажете, че не е възможно да напиша писмо, но и много хора смятаха, че е невъзможно да се родя жив и здрав, а сега и двете неща са факт, така че нека оставим тези мисли настрана. Днес искам да благодаря на всички, които направиха невъзможното възможно, но нека да започна от самото начало.

Аз съм дете като всички останали, но реших да се появя на белия свят по малко по-различен начин от общоприетия. Не разбирам защо всички очакват да се раждаме по някакъв точно определен начин, в определен ден, с определено тегло. Майките ни искат да забременеят от пръв път и то когато са решили те, че е моментът, бащите ни искат първо да се подсигурят за 20 години напред. Чудесно, но това, че те са решили така, не го прави нормално. Защо да не е нормално да се родиш след 10 неуспешни опита ин витро или от замразена яйцеклетка или пък в седмия месец. Нима няма такива деца и с какво те са по-различни от всички останали. Да, вярно е, че не сме се появили според правилата в учебниците или очакванията на родителите си, но на кого животът се е стекъл според очакванията на родителите му? Точно тези неща ме накараха да избера малко по-специален начин, по който да се родя.

Роден съм на 12 май в 34 седмица, 2400 гр след 5 успешни вътреутробни кръвопреливания, след това ми смениха кръвта с обменно кръвопреливане, преляха ми кръвна плазма 3 пъти, това разбира се не ми стигна и на един месец ми направиха още 3 кръвопреливания, едва от 2 седмици имам собствени червени кръвни клетки. Сега разбирате защо съм толкова благодарен, в моето малко телце има по частица от 13 ангела. Първото си вътреутробно кръвопреливане го помня сякаш беше вчера, а всъщност са минали около 4 месеца. Направиха ми го доктор Михова и доктор Чачева в болница "Надежда". Отидохме с мама за преглед, тя си мислеше, че няма да се родя и беше изгубила всякакви надежди, но не знаеше, че нещата много скоро ще се променят. Беше на 10 март, знам, защото това е рожденият ден на татко, точно си мислеха, че ще ме изгубят, тъй като няколко лекари бяха казали, че нямам шансове, но не знаеха, че аз съм планирал всичко много внимателно и ще получат най-големия подарък.

Докторките ме прегледаха и видяха, че състоянието ми не е много добро, но казаха на мама и татко, че ще ми направят няколко кръвопреливания и всичко ще е наред. Най-накрая, вече почти месец чаках някой да го каже "Ехоооооо, 2016 година е". Добре, че доктор Чачева се е върнала да работи тук, да сподели опита си с доктор Михова и останалите от екипа на болницата, защото не знам с мама как щяхме да пътуваме в друга държава, най-вероятно нямаше да се случи.

И така, поръчаха ми от специалната кръв и след два дни вече бях в болницата по-развълнуван от всякога. Нямах търпение защото хемоглобинът ми беше вече доста нисък, не можех да си риткам, защото не ми достигаше кислород, а това ми беше любимото занимание в корема. Ето че настъпи и дългоочакваният миг, доктор Михова боцна мама и започна да ми прелива кръв, аз толкова се зарадвах, че подскочих и тя трябваше да извади иглата, за да не ме убоде, тъй като си бях облегнал главата точно там, където трябваше да се направи процедурата.

Доктор Чачева се засмя, нарече ме Пантелей пътник и ме посъветва да си стоя на мястото, ако не искам упойка в крачето. Като изключим моето поведение, процедурата мина много добре. Ако трябва да съм честен, не съм от най-примерните пациенти, всеки път затруднявах докторите максимално, но те си свършиха работата безупречно. Любимата ми процедура е третата - тогава реших да потанцувам на докторите от благодарност, но те май не го одобриха, доктор Михова държеше иглата, доктор Чачева - ултразвука, а доктор Георгиев - мен. Едва когато се наложи доктор Георгиев да ме държи с две ръце, разбрах, че не е време за танци. На тях навярно много не им допадна моята изява, но на мен ми беше доста забавно да видя как едно човече с тегло около 1 кг може за минути да накара най-добрите лекари да изглеждат като след олимпийско надбягване.

Всяка седмица пътувахме до София, някои казват, че пътят е много, но на мен си ми беше удобно, пък и нали ме нарекоха Пантелей пътника, нямаше да мога да оправдая прякора си, ако не бях пропътувал хиляди километри. И така - 4 незабравими процедури, които минаха безупречно. Петата е малко по-особена, по някаква неясна причина се оказало, че няма от тази много специална кръв, за специални бебета като мен. Е, аз не съм се притеснявал, защото знам, че съществуват едни още по-специални хора, които няма да ме оставят за нищо на света. Това са едни хора с големи сърца, които са готови да изоставят собствените си нужди, за да ми дадат живот. Може би тези хора си мислят, че са обикновени, но благодарение на тяхната готовност да помогнат, ме има днес, ще ги има моите деца и внуци, а това е повече от необикновено.

Благодаря ви, че ми дадохте част от себе си, просто за да ме има, бъдете благословени. Но като е дошло ред за благодарностите, трябва започна с доктор Михова, която ме преливаше тези пет пъти, доктор Чачева, която контролираше ултразвука и направляваше процеса, доктор Георгиев и всички от екипа на болница "Надежда", които се грижиха за нас по най-добрия начин.

След тези грижи аз се родих съвсем нормално бебе със стабилни показатели, но трябваше да ми сменят кръвта, за да не се влошавам повече - това направи доктор Матвеев, също по най-добрия начин. Поседях в кувьоз само седмица, което всички казват, че е голямо постижение, но все пак, както вече знаем, аз не съм обикновено дете. Е, след толкова време в болници не можеше да не посетя и клиниката по онкология и хематология в Университетската болница във Варна. Чух, че там е много красиво и има също толкова специални деца, като мен и нямаше как да не отида. Прекарах там около месец, като ми направиха още три кръвопреливания, тъй като се оказах малко мързелив в производството на червени кръвни клетки. Но докторите от "Надежда" ни бяха предупредили, че като съм свикнал наготово, няма да е лесно, така че всичко мина добре. Благодаря на доктор Рачева и целия екип на "Св. Марина" за професионализма и грижите. Имам още доста благодарности, но май млякото ми е готово, така че отивам да похапна и да се гушна в мама... ЗАЩО... ЗАЩОТО МЕ ИМА..."