©

Ужасите, които е преживяла и подробности от разсекретеното досие в Държавна сигурност, са описани от Христо Троански в книгата му "Врагът е с име на жена". Росица Николова попада в затвора едва 14-годишна - като симпатизант и помагач на Горянското съпротивително движение. То е създадено срещу установения в годините след деветосептемврийския преврат комунистически режим в България и е съществувало у нас от 1945 до 1958 година. След ареста Росица Николова преживява 52 кошмарни дни в мазето на бившата Държавна сигурност под тепетата, където днес са архивите на община Пловдив. А след това е осъдена като малолетна участничка по така наречената "Втора пловдивска конспирация".

На 9 септември 2017 година Росица Николова и нейни съратници, заедно с бившия син депутат Христо Марков, чакали с вълнение да бъдат допуснати до килиите в подземието на общината. Имали уверение от местната управа, че ще ги отключат за няколко часа, ала останали разочаровани, тъй като вратите били запечатани. Разрешили им единствено да се разходят из мрачните коридори. Злочестата история на Росица Николова датира от пролетта на далечната 1944 г. Семейството е евакуирано в село Старо Железаре, където тя се включва в Съюза на младежките национални легиони. Една вечер партизаните нападнали селото и убили кмета, а трупът му хвърлили пред общината. Кръчмарят и още един човек също станали жертви. След 9 септември 1944 г. започнали масови арести, а доста хора изчезнали безследно. Тя и нейни връстници не могли да понесат терора и сформирали организация, която помагала на горяните - събирали превързочни материали и пари. Поради това е обявена за "враг на народа". Най-голямото обвинение, за което по-късно тя и участниците от "Втора пловдивска конспирация" били съдени обаче, е за разпространение на ръчно написани позиви срещу окупаторите.

Росица е арестувана от двама цивилни агенти на Държавна сигурност в бащиния си дом на улица "Балкан" в Хаджи Хасан махала на 29 април 1945 г. през нощта. Отведена е в сградата на ДС на ул. "Гурко", където изкарва почти три месеца в потънал в мръсотия кауш заедно с още няколко ученички и млади жени от Пловдив и Смолянско. Спели директно върху цимента, на черги или одеяла, донесени от близките им, които ги снабдявали и с храна. Тъй като нямало баня, всички въшлясали. До тоалетна ги пускали само сутрин и вечер. За 52 ужасни дни, както ги нарича, само веднъж била зашлевена, но толкова силно, че паднала на земята.

"Сега като минавам оттам, често си гледам прозореца. Тъй като бях най-малка, като ме вдигнеха, виждах само краката на хората", спомня си възрастната жена. Присъдите срещу нея и останалите над 60 обвиняеми от "Втора пловдивска конспирация" били произнесени на 13 септември 1945 г. С изключение на нея и едно момче, които получили присъди за настаняване в поправителен дом, тъй като били малолетни, всички останали били осъдени на затвор до 20 години, видно от присъда №560/13.09.1945 г. на Пловдивски областен съд. Оттам нататък за Росица започва друг кошмар. Изключена е завинаги от II Девическа гимназия "Царица Йоана", днес СУ "Патриарх Евтимий", както и за две години от всички гимназии в страната.

След обиколки от град на град, откъдето я гонели, накрая успяла да завърши гимназия "Васил Коларов" в Пловдив, и то с отличен успех 5.50. Мечтата била да продължи да учи право и я приели в Юридическия факултет в СУ "Климент Охридски". Междувременно се омъжила за човек с нейните възгледи, също осъждан, от който има една дъщеря. Не била минала и година от следването обаче и от ДС получила ултиматум за 36 часа да напусне София. Но тъй като много държала да учи, продължила образованието си в Учителски институт под тепетата със специалност "Български и френски език и рисуване". По-късно успяла да вземе и две специалности "Българска литература и история" и "Библиография" от СУ "Климент Охридски".

След като се дипломирала, започнала учителската одисея. Дълго време за нея нямало постоянно място и все замествала в училища в региона. По-късно печелела конкурси и преподавала в различни техникуми и в Спортното училище в Пловдив, както и в Английската гимназия. Две години преди да се пенсионира, заминала за Ардино, а времето съвпаднало със смяната на имената. Днес е благодарна за това, че към никого не протяга ръка за помощ. Има добра пенсия, за разлика от доста нейни колеги. Тъй като винаги е била амбициозна и боец, и нищо не е получавала даром, успява да живее нормално, ала вече се чувства непотребна.

Дните минават в много четене, решаване на кръстословици, разходки и срещи с малкото останали живи приятели. Като почине, иска да бъде кремирана, но преди това да я изпратят с музика и песента "Изгрей зора на свободата" - марша на македонските революционери. Признава, че много обича ВМРО, тъй като нейният дядо по бащина линия дошъл в България от Македония и бил член на организацията.

Когато видях досието си и това на съпруга ми, който отдавна е покойник, се потресох и отвратих от много близки хора. Оказа се, че тези, с които сме делили трапезата си, между тях и приятелка от детинство и кръстницата на дъщеря ми, години наред са ни докладвали, без да подозираме. Дори пред къщата ни са дежурели. Разработките срещу нас са били с какви ли не имена - гарвани, лисици...

След промените през 1989 г. малкото останали живи легионери, които бяхме лежали в затвора, създадохме Български демократичен форум /БДФ/. Между тях бяха Георги Радев и Георги Андонов /вече покойници/ - бащи съответно на бившия финансов министър от кабинета Костов и син депутат Муравей Радев и бившия областен управител на Пловдив Андон Андонов, които също се включиха в БДФ. Между другото Георги Андонов ни беше последният областен водач на легиона. В БДФ имам два мандата като председател, после се отказах, защото много се разочаровах от хората. Всеки гледаше да върви нагоре, без значение дали по честен, или нечестен път. Ала миналото трябва да се познава, особено от младите, за да знаят истината за комунизма.

Заради "тъмното" си минало преди 1989 г. Росица Николова не е имала право да напуска страната. След това обаче е посетила десетки държави, сбъдвайки две от големите си мечти - да отиде в любимия си Париж и в Йерусалим. Когато влязла в катедралата Нотр Дам /Парижката Света Богородица/, се разплакала от радост, а в Йерусалим се почувствала нов човек.

Източник: Блиц