© Черно море

Ще разкажа какво ми се случи на 28 февруари 2015 г. (описал съм го в блога си), продължава той. - В Гранд Каймян, Каймановите острови, за седми поред сезон бях старши водолазен инструктор и капитан на един тримаран. Работех в Карибско море по силата на временен договор с крупна туристическа компания и вече имах солидна репутация пред местната професионална гилдия и моя работодател. Бях заместник на ръководителя на водолазния център, като през сезона управлявах различни по вид и тонаж плавателни съдове, според морските турове и броя на пасажерите. В този съботен ден не бях на работа, но по навик станах рано. Беше към 6,30 ч. , когато видях на мобилния си телефон запитване на Р., супервайзера от компанията, дали мога да отида на работа в почивния си ден, тъй като се е появил извънреден крайбрежен морски тур с 50 германски туристи. Отговорих утвърдително и някъде към 7,15 ч. вече бях в базата на водолазния център в Джордж Таун. Скочих във водата, с плуване стигнах до котвената стоянка на тримарана The G. Малко по-късно вече бях на пристана на водолазния център, където го привързаха за рутинна проверка. Предния ден използвах The G. за водолазни спускания и бях го оставил напълно готов за ново плаване. Капитанските ми задължения обаче изискваха повторна проверка на всичките системи на тримарана. Бързах да приключа, защото разполагах само с 10 минути до пристигането на пасажерите. 

The G. има два бензинови извънбордови двигателя на лява и дясна секция и се управляват хидравлично. Като последна стъпка от подготовката започнах да ги "тримирам" и изведох винтовете им по-близо до повърхността, защото трябваше да изляза от пристана на заден ход, преминавайки през коралови плитчини. Погледнах от мостика, за да се уверя, че и двата са успоредни, и забелязах крен към дясната кърмова секция. До този момент не бях го усетил, защото тримаранът има голяма плаваемост. Започнах бързо да прехвърлям наум каква може да е причината за такова наводняване на десния борд, защото трюмните помпи бяха включени на автоматичен режим и имаха дебит, достатъчен, за да поддържа секциите сухи в аварийни обстоятелства. В това време Р. пристигна в базата и се опита да ми помогне. 

Двамата бяхме силно притеснени от малкото време, което ни оставаше. Не разполагахме с друг подобен на The G. плавателен съд, за да го заменим, а Р. не искаше да откаже тура заради голямата неустойка, която трябваше да се плати. Нямахме време за много умуване и той ми нареди да вляза в трюма на тримарана, за да свържа водоотводните шлангове на повредената помпа с тези на работещата в средната секция и да прехвърля захранващите кабели. Бързо се съблякох и през кърмовия люк влязох в тясното трюмно пространство. Отсекът имаше диаметър 110 см и можех да се придвижвам на "патешко ходене". Докато пристъпвах до кръста в трюмните води, усетих неприятната миризма на петролните деривати, но бях силно притеснен и бензиновите пари ми убягнаха от вниманието. The G. има четири горивни резервоара, които са разположени по два на всеки борд. Впоследствие си спомних, че предходния ден, когато зареждах тримарана с гориво, не можах да напълня до края четвъртия резервоар, който е близо до кърмата на дясната секция, но го отдадох на изчерпване на полагаемия лимит. А всъщност причината е била съвсем друга - пукнатина в основата на гърловината на резервоара и част от бензина се излял в трюма. И така на "патешко ходене" стигнах до края на секцията, където са трюмната помпа и електрическият панел. Не виждах почти нищо в тъмното и без да гледам, свързах водоотводните шлангове, после развих клемите на токовите кабели на помпата. По-късно осъзнах, че е било напълно излишно, но тогава трябваше да изпълня заповед и бързах. При издърпването на двата кабела от закрепващите ги болтове се образува искра и бензиновите пари, с които беше наситено трюмното пространство, се възпламениха срещу лицето ми.

Никога няма да забравя този кратък момент, все едно видях сатаната в огнен образ, който се опита да ме погълне, издавайки страшен звук: "Вууф". Веднага почувствах огъня върху цялото си тяло. Наведох надолу главата си и панически тръгнах обратно, препъвайки се в конструктивните прегради по пода на трюма, докато се добера до кърмовия люк. Само чудо ме доведе до този спасителен отвор, през който успях да се провра. Блъскайки силно с лакти по палубния дек (по-късно разбрах, че съм ги счупил и двата) и ритайки по хлъзгавото дъно на трюма, успях да се прехвърля през борда и да падна в морето. В този момент чух моите колеги на брега да крещят: "Ник гори, Ник гори!". 

Някои от водолазните инструктори скочиха във водата, единият от тях, дългогодишен мой приятел, пръв доплува, пое ме в спасителна хватка, за да достигнем до пристана, и двамата изпълзяхме на ръце и колене от водата. Все още бях в съзнание заради високото ниво на адреналина в сърцето ми. Дори успях сам да се изправя на крака и да огледам торса си. Думите не ми стигат, за да ти опиша ужаса от това, което видях. Кожата ми се беше свлякла цялата до глезените и мускулите се виждаха оголени, кръв се стичаше навсякъде около мен. Усещах, че съм близо до припадък, и само попитах моя приятел: "Блеър, кажи, как изглежда лицето ми?". Отговори ми положително, но забелязах, че избягва да ме погледне, и настоявах отново за отговор, докато не срещнах очите му, вперени в мен и изпълнени със съжаление.

Потвърди, че върху лицето ми няма тежки изгаряния. Чух сирената на пристигащия автомобил на "Спешна помощ", двама парамедици извадиха носилката и ме поеха. Това беше последното, което си спомням, преди да изгубя съзнание и да изпадна в кома.

През следващите три месеца и половина лекарите в клиниката за изгаряния на Кендъл Медикъл Център в Маями са поддържали състоянието ми в медикаментозна кома, защото всички органи (с изключение на сърцето) са спрели да функционират. За това време три пъти са ме връщали от онзи свят и са водили борба за живота ми. Моята съпруга пристигнала в болницата още първата седмица от хоспитализирането ми и поела почти всички сестрински медицински грижи за мен. Пластичните хирурзи от Кендъл Медикъл Център, начело с д-р Медина твърдяха, че оцеляването ми е истинско Божие чудо, защото такова изгаряне, трета степен (87 процента), на моята възраст е несъвместимо с живота - теоретично вероятността да оживея е под 3 процента, но не и да остана пълноценен. Престоят ми в американската болница продължи малко повече от 5 месеца и сега продължавам да се възстановявам на родна земя.

Не търся вината в някой друг. Лесно е да се обърнеш и да кажеш: "Заради теб изгорях!". Това може да изрече само човек, който никога не е бил от позицията сам да взема решения. И двамата с Р. постъпихме погрешно. Нямаше противодействие, единият да овладее ситуацията и да каже: "Стоп! ". Ами, давай, давай бързо, за да изпълняваме нещо, което бе технически неизпълнимото. Поддадох се на напрежението от голямото бързане. Трябваше да упражня волята си на капитан на плавателния съд и да кажа: "В това състояние на тримарана няма да изляза в морето!". Обаче не го направих. Защото на мен се разчиташе страшно много. Всички бяха се научили, че има ли нещо, което не може да се получи, дайте го на Ники и той ще го направи. Връщайки се към спомена за злополучния инцидент, разбирам, че постъпих като войник от казармата. Беше ми дадена заповед и трябваше да я изпълня. И сам влязох в капана. А трябваше първо да преброя до десет.

Възвръщането ми към живота го приемам не толкова за медицинско, а като Божие чудо (разбира се, не изключвам невероятните лекарски грижи). Има обаче нещо, което и сега остава голяма загадка за мен. Как се е съхранила до секунди в паметта ми цялата хронология на инцидента, докато не изпаднах в безсъзнание?

В моята дългогодишна практика на водолазен инструктор екстремните преживявания са били свързани с опасността за живота на други хора и не толкова за моя. Нормално е, когато се занимаваш с водолазна инструкторска дейност, да си нащрек за безопасността на хората, които обучаваш. Те нямат още опит и не могат да преценят адекватно ситуацията. Под вода най- често са случаите на неумение правилно да реагират при наводняване на маската. Говоря за азбучно умение на дишане и добър самоконтрол.

Тук ще вмъкна, че самата водолазна екипировка е напълно сигурна. Но по принцип човек не се чувства особено безопасно под водата, дори да е с автономно водолазно оборудване. Потенциално всеки от нас носи известно вътрешно напрежение: "Абе, тук не съм съвсем на мястото си!". При мен това се изразява не като проява на притеснение или страх, а само на респект към подводния свят, в който съм гостенин, независимо от чувствата ми на близост към него.

Но да се върна към ситуацията с наводнената маска, която често може да изиграе лоша шега на онзи, който още не е овладял водолазната техника. В случая неговите реакции стават първосигнални и той може да се удави, ако инструкторът не е наблизо в този момент. След първата мисъл в него при навлизане на вода в маската - нищо не виждам ( което не е вярно), идва втората - ще се удавя. И действително, това може да стане, защото обхванат от панически страх, обърква дишането, което става единствено през устата с регулатора, и поема вода през носа. Следва третата супер погрешна стъпка. Вместо да държи регулатора в устата си и да кашля през него, за да изплюва водата през единственото си средство за дишане, прави нещо, което го води по най-прекия път към онова, от което се страхува, тоест към своята гибел. Защото в него няма рационално мислене спрямо ситуацията.

През своя над 20-годишен опит като водолазен инструктор не съм имал случай на трагичен завършек, защото много добре познавам реакциите на тези, които обучавам, и винаги съм до тях.

Впрочем инцидентите под вода произхождат основно от незнание, защо сме там и какво трябва да направим? Или казано директно - от човешка глупост. При моя случай, когато едва не загинах, аз направих точно обратното на това, което проповядвам като водолазен инструктор. Вярно, случи се с мен в ситуация, когато съм на сушата. Ако беше във водолазната ми работа под водата, а не на яхтата, щях да задържа конете, да хвана единия и другия за гушата: "Няма да мърдате, докато не кажа!". Щях да спечеля време и да помисля. Но пак ще кажа - никой не е застрахован от глупостта. Практиката показва, че и най-опитните, за какъвто и се смятам, също допускат ужасно глупави грешки, които могат да костват дори живота им.

След инцидента с мен още не съм влизал във водата. И не защото съм травмиран физически или психически. Спя, без да сънувам кошмари, свързани с практиката ми на море. Това е, защото винаги съм изповядвал, че силата е във вярата, която носиш в себе си. В мен тя е силна. Много се надявам това лято отново да се върна под водата. Двете ми дъщери са водолази, клас джуниър, обучих ги още когато бяха 10-годишни. Пък и защо да не са водолази? За мен важното е да ги обуча, да им дам шанса да се гмурнат за удоволствие под повърхността на океана, да се срещнат с рибите и останалите прекрасни същества, които го обитават. Това е прекрасен свят, който пожелавам на всеки да го види!

Източник: Черно море