© | | Училището се е превърнало в нещо като механизирана поточна линия за конфекция - влиза способно дете, излиза осакатена от налаганите шаблони личност. Това важи с особена сила за България. Кризата на доверието в образователната система е глобална. Кризата на човешките ресурси е повсеместна. Но тя има степени и именно тези степени съпоставя на всеки три години Организацията за сътрудничество и икономическо развитие в програмата за международно оценяване на учениците ПИЗА. Последните резултати бяха оповестени тази седмица:
Българските момчета и момичета се представиха повече от посредствено. Неграмотните 15-годишни в страната са процентно два пъти повече от неграмотните свои връстници в останалите държави; една пета от тях смятат четенето за загуба на време. В една пета от семействата на участвалите в изследването максималният брой на книгите е... 10!
Тъй рече хай-лайфът...
Дано изнесените данни да задържат вниманието на обществеността и на специализираните институции много по-дълго време, отколкото проточилата се сага за една фалшива диплома на една самонадеяна мошеничка в изпълнителната власт. Дано диагнозата на поколението, което след 7-8 години ще излезе на трудовия пазар в България, да предизвика сериозен дебат в средите на преподавателите, учените и администраторите. Дано поне някои от хората, взимащи решения в България, се стреснат, се замислят и в крайна сметка реагират.
Въпреки че нито приетият бюджет 2011, нито изборите на настоящия кабинет дават основание за оптимизъм. Самотен и някак непопулярен е призивът на Меглена Кунева образованието да бъде приоритет на нацията. В края на първото десетилетие от новия век обаче от двете страни на Балкана не просто липсва разбиране за потребността от децентрализация на склерозиралата образователна система. Липсва мисъл за образованието изобщо.
Ето още няколко щриха, които допълват мизерното място на знанието като ценност в държавата България: Според изследване на "Алфа рисърч", проведено в началото на ноември тази година сред 106 средни и големи фирми в страната, повече от половината посочват, че не са имали нужда от науката. Затова не са си сътрудничили с нея. Само 20 на сто от тях са склонни да отделят пари за научни изследвания. Докъде ще доведе това страната не е трудно да се досетим.
Ние отглеждаме поколение, което расте с монитор пред себе си, уловено в клопката на три несвързани помежду си свята. Единият е виртуален, другият е светът на родителите, третият - светът навън. Именно там се произвеждат днешните нетрайни модели за социален успех, фалшивите стратегии за лесен живот, имитативният лайф-стайл на псевдо хай-лайфа...
А техните деца?
Отсъствието на знанието като ценност в този лабиринт от противоречия, отсъствието на респект към учителя, към науката, към интелекта обричат днешните тийнейджъри на духовна нищета и им отреждат последните места в трудовия пазар на Европа.
Ако средната възраст на кабинета Борисов е 40 години, това означава, че децата на управленския елит ще започнат професионалната си квалификация след десетина години, а първите стъпки в кариерата - след около петнайсет. Нима наистина времевият хоризонт на чиновниците в сегашната висша администрация няма да успее да надскочи мандата на правителството? Нека си представим, че навън е 2025-а... Нима алчността на хората, които се самонаричат елит, е стигнала до там, че да не се интересуват как ще живеят собствените им деца утре?!
Оставям това възклицание като финал на една от най-нерадостните констатации за състоянието на нацията днес - неграмотността на младите българи.
Източник: Еми Барух, Дойче Веле |