© Черно море

На 2 юни 2014 г. падна първата бомба. Беше пусната от самолет в сградата на областната администрация в града. Тогава паднаха и първите жертви на войната - случайни минувачи и служители, работещи в учреждението.

Ужасът и паниката бяха големи, хората не знаеха какво се случва... Снарядите падаха във всеки един момент, без каквото и да било предупреждение. Падаха върху съвсем мирни жители, както си стоят на спирката или вървят по улицата...

Прекъснаха комуникациите, спря токът, спря водата... Блокадата продължи 55 дни. В тези 55 дни живяхме откъснати от целия свят. Нищо никъде не работеше, нямаше магазини, нямаше болници... Живеещите по високите етажи на блоковете не можеха да излязат от домовете си. Нямаше осветление, асансьори... Инвалиди, болни и възрастни хора не можеха да си набавят вода и храна, обречени на домашен затвор.

Хората бяха предупредени да не спят в стаи, където има прозорци, заради опасността да влети снаряд. Налагаше се да живеем и спим във вътрешните части на апартаментите си, в коридорите и по баните. Тези, които имаха мази, ги използваха за бомбоубежища и живееха там, но останалите бяха принудени да търсят възможно най-защитените места в жилищата си и да се молят. Живях 55 дни в банята и спях върху дюшек на пода. Никой не знаеше къде и по кое време ще падне следващата бомба.

В различни краища на града доставяха периодично вода с цистерни. Мълвата се понасяше от врата на врата и народът се втурваше с кофи, бутилки, кой каквото свари да вземе. За отрицателно време се образуваха километрични опашки. Понякога се случваше да падне снаряд и всички си оставаха там...

Целият град беше потрошен, дори централната му част. Руини имаше навсякъде. А хората, останали сред този ужас, нямаше къде да се спасят. Сред тях бяха пенсионери, които цял живот са работили и са чакали момента, в който да се насладят на старините си, болни хора и инвалиди, млади семейства с ниски доходи и без финансова възможност да отидат където и да било. Тези хора нямаха друг избор, освен да живеят в страх и молитви.

Аз също не можех да избягам, защото трябваше до се грижа за 99-годишната си майка, която беше на легло. А тя дори не осъзна какво се случва до самия си край.

Старите хора и тези с разклатено здраве буквално умираха от страх. Имаше ранени и убити, а близките им не можеха да стигнат до гробищата, защото не знаеха дали ще се върнат живи. Бяхме принудени да строим могили между блоковете, за да ги погребем.

Родена съм през 1942 г. по време на Втората световна война и си мислех, че и по време на война ще си отида...

Докато траеше блокадата, се стреляше от 11 вечерта до 5 сутринта. След това имаше затишие и всички използваха този момент. Ако се чуеше, че някъде ще се продава хляб, всички бягаха да се наредят на опашка. За вода бягаха на друго място. След това тичаха обратно, като мишките, да се скрият по мазите, защото често се случваше да изстрелят случаен снаряд... Човек не знаеше кога и къде може да загине.

Това е истинска война. Хората останаха без ръце, без очи, деца - инвалиди...

Никой не иска да се примири с това положение, но и никой не знае докога ще продължи, и никой от тези, които са успели да избягат, не смее да се върне обратно.

От един цъфтящ град с много рози по улиците в момента Луганск е мъртъв. Като от филм на ужасите. Пусти улици и притаен страх...

Валентина е успяла да хване буквално последния автобус, тръгващ от ада. След нейното отпътуване вече всички пътища са били блокирани. Влаковете не са се движели, летището е било разрушено...

Майка й напуска този свят през декември, шест месеца след първата бомба. Вече нищо не я е задържало там, когато нейна приятелка от Киев й се обажда, че е оперирана и има нужда от човек, който да й помага, а Валентина вече е трябвало да бяга. Така двете са си помогнали взаимно. Пътуването с автобус също е било много опасно, много хора са намерили смъртта си, докато се опитват да избягат с автомобилите си...

От две години съм в България и не минава ден, без да искам да се върна към предишния си спокоен живот. Там са домът ми, приятелите, животът ми... сърцето ми остана там. Цял живот мислех за пенсионното си време, когато ще живея в спокойствие, а всичко изведнъж пропадна..., завърши своя разказ Валентина.

Източник: Черно море